потоп

бутам поредната бутилка бира и тя пада на пода, както правят всички бутнати бутилки бира
поглеждам към Непохватността седнала по турски на лявото ми рамо
а тя повдига рамене с онази “такъв-е-животът-човече” небрежност и сочи към пода
където на паркета се лее бира
навеждам се да вдигна бутилката
лоша идея, човек, защото щом се наведа
и от мен започва да тече
яко
с всичка сила се изливат безбройните ми кошмари
текат направо през лицето ми
и на вълни се блъскат във всички мебели
нивото им рязко се покачва
и скоро покрива дори леглото и нощните шкафчета
а то е всъщност само едно и е малко встрани
защото не се събира където уж трябва да му е мястото
класическа грешка, когато избираш креват за други хора
опитвам се да се изправя
и в мрака, щото разбира се е вечер, да потърся парцал
с който да забърша
цялата тази помия, която продължава да се лее от мен
но следващата вълна ме залива в гръб и ме потапя целия
а то си е вече малък океан всичкото
редом с кошмарите се леят сълзи, въздишки, сополи и хълцане
опитвам се да изплувам
но спалнята е вече цялата под тея черни водища
започвам да драпам жабешката, щото само така мога, към коридора
но и там положението е “добре дошъл Титаник”
а приливът се е насочил към хола
където са всичките ти писма и снимки
така че и това замина
леко се стряскам и в панически, но много комичен кроул
се понасям, силно казано, към входната врата
преди и капка да се е просмукала навън
стигам резето и го дърпам здраво
а после превъртам всички ключове
и така изтощен и малко по-спокоен
но все още течащ отвсякъде
се отпускам по гръб по течението
което ме води в кухнята
където придърпвам едно сгъваемо столче под задника си
и сядам на малката масичка
дето я избирахме заедно от ИКЕА
и си сипвам бира
този път в чаша, че ако бутна още една бутилка, не знам
и тъкмо да отпия блажена глътка
и с периферията на зрението си
зървам ужаса на балкона
където съм забравил един прозорец отворен
и през него върху улицата долу
върху хора, пътища и автомобили
абе върху целия квартал
като водопад се излива цялата тая гадост
дето се излива от мен
ама всичко, каквото се сетиш,
болки, страхове, съжаления, вина…
и веднага щом тоя потоп удари асфалта
повлича в мъртвото си течение де що докосне
и в катранените си водовъртежи
погубва усмивки, надежда и всяка искрица щастие
а аз осем етажа по-нагоре
подгизнал до мозъка на костите си
затварям джама
и сядам на плочките
с гръб към студената мокра стена
и абсолютно безсилен
оставям да изтече и последната капка
от тоя воден ад
за да съм аз в него
както той е в мен
само дано не позвънят съседите
че тогава става страшно